Беше село като длан –

малко дъжд да ръсне,

знаех всяка капка там

на петте си пръста.

Два баира като гръд,

щръкнала в небето,

кратко детство – дълъг път...

Но това, което

ще ме върне у дома,

даже и умряла,

е на баба песента –

беше я посяла

на извивки, на цветя

измежду чемшира.

Цяла вечност до сега

чувам и разбирам:

оня дъжд ме чака там

и като запръска

само да протегна длан –

помни ме на пръсти.

Знае той – съвсем не е

паднал от небето.

И вали на цветове,

а пък в мене свети...