Ела да ни видиш какви сме без тебе, Апостоле.

Времето май справедливо не ни пощади.

Днес никой не пише писма със кръвта си. По-просто е.

На Дунав си имаме мост. Но реката мълчи.

В когото са хлябът и ножа – свободен е. Значи,

че може окови за другите да накове.

Да знаеш, родината все още тъй жално плаче –

сигурно чуваш и ти чак от твойто небе.

България – черна робиня – пак проси със канчето.

Други ни гонят, предават, заплашват, следят.

През февруари обсъждаме попа и ханчето.

После отново се пръскаме – свят като цвят...

Не са времена за високото твое бесило –

на днешната мъка й стига парченце въже –

когато й дойде до гуша, с последните сили

го връзва на бримка в някое влажно мазе.

Даже за пример не става такава трагедия,

свили сме днес идеала до къшея хляб.

Времето беше уж наше. Сега е безвремие.

Идваме тук, покрай теб, за кураж или знак.

Виждаш ли днешната работа как е опечена –

теб те обесиха – ние все тъй си седим.

България цяла ще гледа по Ти Ви довечера

голямото наше мълчание – с цветя и  венци.