Всичко светло оставих под двата баира.
Заприличах и аз на реката

и заслизах надолу... Вървях без да спирам

по надолнища – все непознати....

И така – по водата. Тя знаеше пътя.
Тя пред мен, аз – след нея изтекох.

Но не просто старях – все по нещо си скътвах –

гладко камъче, сламчица, цвете...

Насъбрах си родина за чудо и приказ –

в двете шепи я нося. И в пазва.
Не в чужбина – на оня свят даже да питат
от къде съм – това им показвам –

малко камъче, цвете и няколко сламки –

бъркам в джоба – от там се подават
всички тези неща, все по пътя събрани –
да тежат, да винят и прощават.

Цял роман да напиша – не някакви рими.
Но вървя. И  следи ще остават.

В три дрънкулки – светулки си скътвам родина,
пък дори и да нямам  държава.