В деня на следзимна тъга и предпролетни радости

държан на въжета си сякаш – и пламнал, и див,

пресичаш  земята на  всички отминали младости

и сладко тече по ръцете ти сокът  тръпчив.

Умират молитвено пръчките – мокри и  голи,

но в живите рани горчилката пак ще сладни.  

Ще лудна и аз като светъл филиз в ранна пролет –

не огън, а клада, щом искаш, за мен запали.

След теб нека крета родата ти – здрава и читава,

аз пак ще те чакам на края на късия ден.

Лоза ще заплаче, а после сълзата ще стихне

до мъдрите бръчки на стария дънер смирен.

Не гледай, че рано е – бързо се свършват сезоните –

щом трудната гроздова есен избликне в искри –

отляво на младото вино съм – тъничък спомен...

Подвий морен крак и до пролет при мен остани.