Нова като нова дрешка

върху грешното ми тяло,

с цвят на пролетна череша,

нацъфтяла в лудо-бяло,

върху спомена за  зима,

още свит между ребрата –

някаква любов без име

ми наметна рамената.

Пълна като лунна пита,

чиста като детска съвест –

тя дойде и не поиска

да упреква и да съди.

В миналото не нагази –

(мъдра е, не е от вчера).

Не размаха пръст, не каза:

Искам мера според мера!

Не поиска даже нищо

и не сложи на кантара

нито думи, нито мисли,

нито грешките ми стари.

Сякаш бе дошла начисто,

сякаш, че съм първа младост.

Пръсна семе, цвят разлисти,

там, където още пари,

там, където ме вършаха –

сякаш дишах за последно

и зелена ме обраха.

А пък аз сега прогледнах,

че съм вътре с двата крака –

сякаш гръм над мене падна.

Но добре, че я дочаках –

даже да е ден до пладне.